Енчо Тенев: „Да се стараем да бъдем по-добри в този материален свят“

Николай Василев разговаря с бившият национален сътезател по свободна борба Енчо Тенев.

Енчо е поставил противник в критична ситуация

Енчо Тенев е на 44-ри години от Ямбол, завършил спортно училище „Панайот Атанасов“ в родният си град със специалност свободна борба. На 10-сет годишна възраст започва да тренира борба при треньора Стоян Вълчев, вече покойник. Три години по-късно негов треньор е заслужилият треньор Иван Караджов, който е личен треньор на големите имена в българската борба като олимпийският шампион Валентин Райчев, световният шампион Симеон Щерев и вицеолимпийският шампион Славчо Червенков. Под негово ръководство спечелва първата си републиканска титла при юноши „младша“ възраст. Караджов става треньор на националният отбор на Италия и оставя борците в ръцете на треньора Васил Христов. Под негово ръководство при младежите Енчо Тенев става майстор на спорта и шампион на България, както и носител на бронзов медал от световното първенство в Пхенян, Северна Корея. След този успех Енчо Тенев е забелязан от треньора на ЦСКА и националният отбор по това време Янчо Патриков. След покана от Патриков, Тенев преминава в редиците на ЦСКА. За „червените“ Енчо се бори на Европейско първенство в Лапуа, Финландия, където заема пето място. Тенев е многократен шампион и медалист о турнири в Италия, Франция, Гърция, Германия, Русия. През 1989 година в Правец в категория до 74 килограма, Енчо става балакански шампион за младежи. На следващата 1990 година е приет в Техническият университет в София. Продължава да се състезава при мъжете, където остава втори човек след многократният медалист от големи първенства и негов добър приятел и съгражданин Валентин Желев. През 1995 година Енчо се жени за Мария, двамата имат син Цветан, роден през 2000 година. Малкият Цветан започва да тренира джудо от малък и в момента е най-големият български талант в този спорт. Енчо Тенев идва в Чикаго,САЩ през 2001 година при група бивши съотборници Пламен Славов, Веселин Пандоурски, Георги Ачев и други. Като повечето българи Енчо се захваща с транспортния бизнес с което се занимава и до момента. Хобито му е да следи спортните събития у нас и по света.
– Енчо, как реши да се занимаваш със свободна борба?
– Често ми се случваше вкъщи на леглото баща ми да ми показва хватката „Сърма“ и изгарях от желание да я направя на някой мой връстник и наистина това беше техниката, която приложих за първи път. Любовта към борбата се предава от поколение на поколение в нашето семейство, дядо ми също е бил борец.

Цветан и Енчо Теневи

– Знам, че сина ти Цецо е голям талант в джудото, как не е започнал с борбата?
– Не обичам болните родителски амбиции и затова го оставих той сам да си прецени какъв спорт да избере. Тръгна с джудото и там му хареса, имаше предложения и за други спортове, но не го смени.

Семвйство Теневи

– Жена ти Мария също много подкрепя Цецо в неговото начинание и тя ли е била спортист?
– Не е била, но като всеки родител иска детето да не стои вкъщи пред компютъра, а да се движи и да е жизнено. Много голям процент от завоюваните успехи на Цецо до момента се дължат на нея. Когато аз съм ангажиран, тя е винаги до него на сътезанията, също така и благодарение на правилното хранене. Синът ми от малък яде хляб понякога само за закуска.
– Цецо на някаква специална диета ли е?
– Не точно, но е казано от учените, че ние сме това което ядем. Не случайно на 14-сет години е висок 186 сантиметра и тежи 81 килограма. Пожелавам му да бъде жив и здрав, да уважава хората около него и да бъде уважаван човек. Винаги сме се старали да го възпитаваме в този дух и ако сме успяли да го направим, това ще бъде най-голямата награда за нас, неговите родители.

Пра дядо му Стефан Караджа

– Ти си потомък на Стефан Караджа, разкажи ми подробности за родствената ти връзка с него?
– Един автор на име Никола Узунов, е написал книга „Проучване и изучаване рода на Стефан Караджа“, случайно попаднах на тази книга в библиотеката на родното село на майка ми Стефан Караджово. В книгата пише, че съм един от потомците на Стефан Карджа по майчина линия. Майката на Караджата е имала сестра Калина, от която ни тръгва родословното дърво. Тя е фактически е баба на дядо ми Яне Дросев.
– Добре да се върнем на теб, какво си спомняш от годините, когато си активен спортист?
– Имахме уважението на по-големите, нашите треньори и учители, морала беше по различен от сега. Живота не беше токова комерсиален, тогава няколко човека си деляхме стотинките и бяхме задружни.
– А относно спорта, кое беше по различно?
– Държавата полагаше много повече грижи за спорта отколкото сега. Резултатите говорят красноречиво, примерно 1988 година имаме 10-сет златни медала на Олимпийските игри в Сеул, а тук на последните две Олимпиади нямаме такъв.

Енчо Тенев на 18-сет години

– Каква е причината за това според теб?
– В случая не можем да обвиняваме никого, защото нещата се промениха в световен мащаб. Както ние тръгнахме надолу в спорта, същото се случи и с останалите бивши комунистически страни. Надявам се, да се намери някакъв вариант да се привлекат повече млади хора в залите и по стадионите.
– Ти имаш ли твоя теория как може да стане това?
– Разбира се има вариант и това е личният пример. Имам забележка към вас журналистите относно публикуването на информацията като например „Футболист от „В“ група си купи мерцедес“ на цяла странца, а на последната страница с два реда Станка Златева взе Олимпийски медал“.
– Разкажи ми за някой личен пример, който заслужава първите страници по вестниците?
– Нашият Олимпийски и световен шампион Георги Мърков, водеше националният отбор по калсическа борба на световното във Финландия, по-време на схватката на Стоян Балов, треньора седи на стола в ъгъла на тепиха. През това време влиза терорист с автоматична пушака в залата и започва да стреля по публиката. Тогава Мърков за части от секундата скача върху него и го обезоражва, като с жертвоготовността си спасява много хора.
– Стана ми интересно, разкажи ми за друг личен пример?
– Малък ли е примера на Валентин Йорданов, който си върна златния медал от Олимпийските игри в знак на протест на изваждането на борбата от Олимпийската програма.
– Какъв е твоя личен пример, който възпитаваш и утвърждаваш в себе си?
– Работа, постоянство, вяра в доброто, невъзнаграден труд на този свят няма.
– За какво мечтаеш?
– Може би ще се повторя, най-голямата ми мечта сина ми да стане уважаван човек и да се гордея с постъпките му.

Първо място на международен турнир в Полша

– На какво се възхищаваш?
– На хора като Сани Жекова, след като я спънаха на Олимписките игри, тя не каза нищо лошо за противничката и. Тя не упрекна никой за неправомерно отнетия и медал. Дори когато журналистите, я провокираха с въпросите, че държавата не се занимава достатъчно със спорта, тя каза, че това са възможностите на този етап.
– Ти си вече 13-сет години в Америка, какво ти даде и какво ти отне живота тук?
– Даде ми много опит, станах по отговорен и започнах да вярвам повече в себе си. Отне ми повече време с роднини и близки приятели в България.
– Всеки човек има трудни моменти в живота си, как се справяш с тях?
– Лично аз мисля, че благодарение на спорта имам здрава психика и съм твърдо стъпил на земята и това ми помага да продължавам напред.

Енчо (първият от ляво на дясно) на международен турнир в Палермо, Италия

– Към какво се стремиж относно личното си усъвършенстване в живот си?
– За мен е важно да се стараем да бъдем по-добри в този материален свят.
– Кога си бил най-щастлив до този момент?
– Знаеш ли щастието е един миг, примерно поета издава книга, прави промоция на дадена книга и той е щастлив. Но утре започва да пише друга и отново преминава през трудни моменти на творчество.
– В Чикаго е най-голямата българска общност извън Родината, какво ще посъветваш нашите сънародници?
– Да пазят българското в себе си, да уважаваме успехите на нашите сънародниците, защото ние сме дали много на света имаме прекрасни личности, като цигулара Васко Василев, оперната певица Райна Кабаиванска и спирам до тук, защото няма да ни стигнат страниците на вестника.
– На кого искаш да благодариш?
– На Господ, че дава здраве на мен и на мойте близки. Защото болният има само една мечта да се излекува, а здравият има хиляди.

Николай Василев, кореспондент на вестник „България“