Марина Стоименова: „Мечтата ми е да бъда възможно най-добра във всичко, което реша да бъда“

Танцов спектакъл на Лий Грифитс – “Аз е някой друг”

Реклама на дънки „Replay“

За своята крехка 23-годишна възраст, българката Марина Стоименова се отличава с голям талант, изявявайки се на няколко поприща едновременно. Повечето хора се опитват да успеят в една област, а талантливата красавица постига всичко със завидна лекота. Тя е дипломиран хореограф и актьор от престижния „Kingston University“ в Лондон. Начело с това вече се е снимала и с едни от най-известните личности в киното и рекламната индустрия. За последните 15-сет години Марина е най-успешната художествена гимнастичка за родния си град Кюстендил. Точно с нея ще си поговорим за всички тези неща, които я карат да продължава напред.

За Марина, нейната приятелка и създателка на клуба по гимнастика „Devotion“ в британската столица – Даниела Балова, казва: „Тя е много талантливо, трудолюбиво, упорито, но и в същото време много скромно момиче.“

Дипломиране в „Kingston University“

– Здравей, Марина. Ти си от Кюстендил, но от няколко години живееш в Лондон, където успешно се реализираш като актриса. Разкажи ни, моля те, как визуализираш един твой ден в английската столица?                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                        – Когато работя върху представление, обикновено отивам в студиото рано сутринта, като докато пътувам, нахвърлям бележки за репетицията или наваксвам с четенето. След това работим с актьорите/танцьорите и композитора за около 4-6 часа. След това или отивам в залата, където преподавам гимнастика, или излизам с приятели, или просто продължавам да работя по някой друг проект. Разбира се, в някои дни имам прослушвания и срещи. Напоследък се виждам често с мой приятел – режисьор, с когото работим върху редактирането на филмов сценарий, който наскоро завърших. В момента, също така, работя и върху книга, която се надявам да успея един ден да завърша и да бъде публикувана. Едни от любимите ми места за писане са в района на „Saint Paul Cathedral“ и библьотеката за поезия на „Southbank Centre“.

Международният филмов фестивал в София

– Толкова млада, а вече имаш собствен сценарий. Ще загатнеш ли нещо от сюжета?                                                                                                                                                                                                                                                                                         – На този етап не мога да разказвам детайли от сюжета. Дори самият жанр не е особено ясен, което всъщност не е случайно. Все повече ми става ясно, че много филми, които поставяме в дадена категория, съвсем спокойно биха могли да са поне в още няколко, може би даже и в друга форма на изкуството. Категоризирането разсейва от онова, което наистина е заложено в дадено произведение. За мен начинът, по-който е разказана една история, е толкова важен, колкото самата история. В момента, това, което ме интересува, е активното търсене и създаване на дискомфорт, както у самата мен като артист, така и у хората, с които споделям нещата, които правя. Ще ми се да вярвам, че като пишеш, или въобще като създаваш каквото и да било, давайки на публиката материал, който е труден за храносмилане, така ти всъщност изразяваш уважение, както към работата, така и към публиката.

– Търсиш ли начини да материализираш сценария и имаш ли собствена роля в него?                                                                                                                                                                                                                                                                                             – Да, силно се надявам да намеря продуценти и проектът да бъде реализиран. И да!

– Опитът, който имаш от художествената гимнастика, повече ти помага ,или по някакъв начин те локализира в работата ти като хореограф?                                                                                                                                             – Работата ми като хореограф има много повече общо с този на артиста, отколкото с гимнастиката. Съвременната некомерсиална хореография (и под това имам предвид хореография, която съществува сама за себе си, а не като допълнение на някое безвкусно музикално видео, например) е нещо изключително комплексно което няма абсолютно нищо общо с естетиката на художествената гимнастика. За да се занимавам професионално в областта на танца, първо трябваше активно да забравя наученото от гимнастиката.

Primitive – Късометражен филм

– Изигра една от главните роли в дебютния си филм „Лоното“ на режисьора Джон Дженкс. Какво научи за себе си от превъплъщението в ролята на „Радка“?                                                                                                                 – Ролята в „Лоното“ беше и първата ми роля изобщо. Самото преживяване беше като гмуркане в неспокойни води, в буквален и преносен смисъл. Най-важното, което научих, е, че дори не съм близо до най-важното в актьорската професия. С други думи, всичко стана толкова бързо, че аз сякаш нямах никакъв контрол върху себе си или случващото се около мен. Разчитах, без да знам, че разчитам, на инстинкти и налучкване, както в играта, така и извън нея. Сега знам, че това е добре, стига да е съзнателно решение. Тогава не беше.

– В кои други филмови продукции си участвала? С какви актьори се запозна и какъв ценен опит получи от тях?
– След „Лоното“ получих главна роля в малък уеб сериал – „London Central”, режисиран от Дейв Смит. След това се снимах в няколко късометражни филма, един от които – „Primitive“, ще бъде прожектиран скоро в Lincoln Center в Manhattan. В него участвах заедно с Дейн Хърст – един от най-уважаваните танцьори в Лондон, солист на Rambert Dance Company. Невероятно е, че за сравнително кратко време имах възможността да работя заедно с такива талантливи и успели професионалисти. Но когато мисля за хората, от които съм научила най-много, винаги се връщам към най-първите си преживявания в актьорските среди в България и към хора като Йорданка Стефанова, Елена Димитрова, Димитър Касабов и Йордан Славейков.

Реклама на дънки „Replay“

– В края на миналата година се снима в култова реклама на „Replay“, заедно с футболисти на „Барселона“, начело със звездата им Неймар. Как се озова там?
– Получих ролята в рекламата, след като се явих на много дълго и изтощително прослушване в едно много малко и задушно студио, претъпкано с модели по бельо, запотени хип-хоп танцьори и бивши гимнастички със сходни фамилни имена.

– Участвала си на много кастинги и прослушвания, тепърва ще продължаваш да се развиваш в кариерата си. Какво мислиш за конкуренцията?
– Какво мисля за конкуренцията? Не знам дали мисля за конкуренцията. Има много фактори, за които си струва да мислиш преди и по време на едно прослушване. Конкуренцията не е един от тях.

Марина на състезание в Гент, Белгия

– От ранна детска възраст си започнала да тренираш художествена гимнастика и си стигнала до националния отбор на България. Какво ти даде и какво ти отне спортът?
– Странно е, но нямам усещането, че съм се занимавала със спорт. Аз никога не съм възприемала художествената гимнастика като такъв. (Сигурно и на това се дължи и не особено успешната ми кариера.) Помня, че преди да изляза на терена, треньорката ми казваше: „Важното е да си красива.“ И тя нямаше предвид красотата като някакво субективно, естетическо измерение. Не знам какво имаше предвид… Обаче, то беше по-важно от грешките, или оценките, или победите. Така че, какво ми даде гимнастиката? Гимнастиката не беше моят път. Но фактът, че съм вървяла толкова дълго по погрешния път, и съм била щастлива в не малка част от времето, ми е дал решителността да тръгна по който и да е път.

– В Лондон наскоро отвори врати българска школа по художествена гимнастика „Devotion“, в която ти водиш занимания на деца. Какво най-много ти харесва в общуването с тях, на какво ги учиш и какво ти научаваш от тях?
– Уча ги да не се прегърбват, да стоят с прибран стомах и свалени рамена, и едно-две други неща. Това, какво те научават, ще проличи след време, когато са на състезание, когато срещнат едно или друго предизвикателство, или когато се окажат изправени пред група петгодишни хлапета, които ги гледат с любопитство и очакване.

Треньорките Марина, Даниела и Роксана от клуба по гимнастика „Devotion“

– В едно твое интервю казваш, че си спряла с худ. гимнастика, защото в края не ти е доставяла никакво удоволствие. Сега в ролята си на треньор, как ще накараш твоите възпитанички да не загубят любовта си към този прекрасен спорт?
– Не мисля, че е възможно. Когато спреш да обичаш това, което правиш, трябва да спреш да го правиш и толкова. По същия начин мисля, че е голяма грешка да се опитваш да върнеш любовта и желанието на някого, който би бил по-щастлив да преследва някоя друга цел. Децата, с които работим ние, са малки и тренират, защото обичат да тренират, не защото обичат да побеждават. Докато това е така, въпросът за любовта към спорта няма нужда от отговор.

– Всеки човек има трудни моменти в живота си, как ти се справяш с твоите?
– Как се справям с проблемите? И аз бих искала да знам. Знам, че да поискаш помощ работи в повечето случаи. Обаче има проблеми, за които няма какво да искаш.

Международният филмов фестивал в София

– От предишните ти интервюта разбрах, че много обичаш да четеш. Какво четеш в момента, кои са любимите ти автори?
– В момента чета Jean-Paul Sartre – „Nausea“. Имам твърде много, твърде любими книги. Врява и Безумство (Фокнър), Спасителят в Ръжта (Селинджър), Вълните (Вирджиния Улф), На Изток от Рая (Стайнбек). Фокнър е, може би, любимият ми автор. Много харесвам (‘харесвам’ тук стои малко несериозно) Хауърд Баркър и неговия Театър на Катастрофата.

– Ти си само на 23-ри години, а имаш толкова успехи зад гърба си. За какво още мечтаеш?
– На рождения ми ден миналата година, ми се обади режисьорът Йордан Славейков и каза „Ама ти имаш и имен ден днес! Не можеш да не бъдеш поне две неща едновременно!“ Не мога, наистина. Мечтата ми е да бъда възможно най-добра във всичко, което реша да бъда.

– Значи ли това, че все още не си решила в кое поприще да насочиш всичките си усилия? Мислиш ли, че това всъщност е най-големият проблем на съвременния човек, да не е сигурен какво иска от живота?
– Не мисля, че бих могла, или че е необходимо да избирам поприще. Преди си мислех, че няма да мога да балансирам всичко наведнъж. Но всъщност, може ли да става дума за баланс, ако има само едно нещо и нищо друго, с което то да взаимодейства, или на което да противодейства. Не знам какво трябва да иска човек от живота. Не мисля, че хората не знаят какво искат. Просто, голяма част от тях, или не са достатъчно любопитни, или си губят времето в страх от нещата, които така или иначе ще се случат – провали, загуби, смърт и т.н.

– Смяташ ли, че ако беше останала в България, щеше да се сдобиеш с подобни успехи?
– Истината е, че не знам как гледам на тези успехи. Човек може да успее навсякъде. Изглежда обаче, че това, което иска, зависи от мястото, на което е. А това от своя страна е нож с две остриета.

– На кого искаш да благодариш?
– На Бог, на семейството ми, на приятелите ми, на интересните непознати и на скучните непознати, на непознатите деца, с които си общувам в градския транспорт, на Broken Bells и на себе си.

Марина с баща си

Николай Василев, кореспондент на вестник „България“