Скромният титан от Канзас разчувства българско Чикаго

Дъло време стоя пред белия лист и се опитвам да предам впечатленията си от срещата на живо с един от най-интересните писатели на нашето време – големият Иво Иванов. Признавам си, трудно ми е да облека в думи преживяното. Иска ми се да напиша нещо кратко и силно за майстора на късия и вдъхновяващ разказ, въпреки че личността на Иво е напълно невъзможно да се побере в лист хартия.
От дълго време си мечтаех да срещна този титан на мисълта. Спомням си как тръгнахме с жена ми за срещата с него и колко се вълнувахме. По-голямата ни дъщеря забеляза, че сме настроени приключенски и попита: Кой е Иво Иванов? Спонтанно и казах, че той е Васил Левски в спорта, както и да е прозвучало това сравнение. Поне бях сигурен, че ще разбере колко значим човек е за нас, щом го оприличавам с Апостола.

Всъщност, малко закъсняхме и седнахме на последните редове. В началото се опитвах да записвам всяка остроумна мисъл, но за бога, почти веднага осъзнах, че това ще бъде невъзможна мисия, тъй като всяка негова дума бе ценна. Жена ми ме подсети, че е по-добра идея да правим видео. Така, улисани да попиваме всяко негово изречение, не разбрахме кога приключи всичко, сякаш бяхме на кино и гледахме филм на Джеймс Камерън, който те приковава на място.

Неусетно започнахме да се редим за автографи. Сега си спомням, че имах и много въпроси, но момента, в който Иво заприказва, забравих за тях. Единственото, което исках, е той да не спира да говори. И друг път съм се чувствал така. Като студент в Национална Спортна Академия си мечтаех моя учител проф. Лозан Митев да ми разреши да следвам всяка негова стъпка и да си записвам всичко, което казва. Между другото и двамата са зодия Овен. За себе си съм разбрал, че представителите на тази зодия са най-добрите учители.

А иначе, стоенето на опашката ми се стори цяла вечност, сякаш се редяхме за хляб по времето на „Виденовата зима“. Сигурен съм, че с Иво винаги е така, всеки иска да му каже нещо, да се снима с него, да получи пожелание. Нормално е, не всеки ден се среща такава уникална личност. Между другото, малката ми дъщеря ме е наблюдавала хиляди пъти, докато съм бил зад обектива и тази вечер реши, че иска да снима. Щастлив съм, че направи първите си снимки точно на Човека Иво Иванов.

И докато се опитвах да пресъздам обстановката в център „Магура“, където се проведе срещата с Иво, междувременно беше дошъл най-хубавият американски празник – Денят на благодарността. Всъщност, чествам този празник всеки ден. Сутрин, когато се събудя, първото нещо е да отправя молитвата си към Бог! А тя е кратка: „Благодаря ти!“. Много често я повтарям и през останалата част от деня.
Замислих се, че нищо друго не бих могъл да кажа на Иво, освен благозвучното и красиво, българско „Благодаря ти!“. Наистина нямаше време да му обяснявам, че почти всеки път, когато чета неговите разкази за големите истории на малките хора, душата ми бушува и не веднъж очите ми са се пълнили със сълзи. Сигурен съм, че не ви казвам нищо ново, защото и вие сте се чувствали по подобен начин.
Иво успя да отдели от ценното си време и измина със собствения си автомобил повече от 500 мили, за да бъде с нас. Той често е разказвал, че се вдъхновява да пише някои от своите истории, докато кара автомобила си през прериите на Канзас и Гранд Каньон в Аризона. Навярно, там някъде са се родили историите за малкия герой Гибсън или за желязната лейди Сюзън Бутчър!

Между другото, преди да се запозная с творчеството на Иво Иванов, не обичах баскетбола. Като малък съм тренирал борба и сме играли за загрявка нещо средно между ръгби и баскетбол. И когато ми се наложи в Академията да тупкам топката, не се справях добре. От тогава не харесвах тази игра, но Иво ме накара да я заобичам. Вече искам да играя баскетбол и съм взел мерки. Мой добър приятел, който е завършил Академията, със специалност „Треньор по баскетбол“, ми е обещал, когато изнамерим време, да тренираме дрибъла.

Какво още да добавя за Човека Вселена? В кристално сините му очи, можеш да съзреш душата му, а тя е по детски чиста. Иво често казва, че ако искаш да намериш една изумителна история, можеш да попиташ първия срещнат човек на улицата и той ще ти я разкаже. Със своите творби, той е влязъл в душите на хиляди свои читатели и го е направил ударно, като гръм. Хващал ни е за гушите и ни е стискал. И по подобие на изпепеляваща сърцето любов, се чувстваш жив с всички свои сетива. Приятно ти е Иво да те „стиска за гушата“, с точната сила и да пропуска съвсем малко кислород.

Улисан в разхвърляните ми разсъждения за Иво, да не забравя да благодаря на Ваня Крамер. Ванче, благодаря ти, че най-накрая успя да направиш така, че той да дойде в Чикаго. Както и за това, че го помоли да разкаже повече за татко си. Иво сподели, че ще пише книга за баща си, който освен спортист, каскадьор е и ядрен физик. Тръпнем в очакване, тази книга да бъде написана и издадена. Като студент, имах привилегията баща му – проф. Светослав Иванов, тогава ректор на НСА, да ми преподава. Смея да кажа, че никой от нас студентите, не осъзнаваше капацитета на този изключително ерудиран мъж. Най-трудното нещо в НСА беше да вземеш неговия изпит, по биомеханика. Признавам си, бях наизустил всичко и го взех от втория път с четворка. И до днес си спомням за Ефекта на Магнус, който може да се обясни най-лесно с фалцовите удари във футбола.
Но да се върнем към Иво – по своя специален начин той даде частица от душата си на всички, които бяха дошли, за да почерпят от неговия неизчерпаем извор на вдъхновение.
За финал, искам да препоръчам на всеки човек и задължително на всеки студент в НСА, да прочете книгите „Отвъд играта“ и „Кривата на щастието“ от неповторимия Иво Иванов.

Галерия снимки: