Мария Доросиев е даровита художничка, която притежава и писателски умения в художествения стил. Тя вярва в Бога и доброто у човека. Родом е от Пловдив, градът на културата, художниците и творците, и от както се помни, тя рисува. На 17 години печели златен медал за нейн анимационен филм – „Европа“, на Международен конкурс в град Клагенфурт, Австрия. През 1998 г. Мария завършва вишето си образование в Академията за Музикално, Танцово и Изобразително изкуство, със специалност Сценография на музикално-сценичните жанрове. Впоследствие записва Учителска Педагогика в Държавния Университет в Пловдив. В момента тя предава своя талант на бъдещите поколения в Чикаго. Ето и нейната история от първо лице.


Наричат ме Мими Доросиев, но Мария е българското ми и родно име. Когато през далечната 2002 г. престигнахме със зелени карти в Атланта, Джорджия, на летището служителка ми добавила още една чужда буква и 10 години иди се обяснявай, че не съм Марая. Всички ме наричаха Марая Кери. Е, хора сме, всички правим грешки. Но нали от едно време си знаеме ние Българите, че не името прави човека, а човекът прави името! Даже в светите писания на Библията, Господ обеща на Народа си, че когато повярваш и се новородиш, той ще ти даде нов живот и ново име!


Родена съм през Април, 1973г. Не помня баща си, лека му пръст, архитект Димитър Прикумов, рисувал прекрасно, много интелигентен, учудващ математик. Преподавател в Техникума по Архитектура и Строителство в Пловдив. Умира много млад, на 46г.
Имах тежко и бедно детство. Когато започнех да рисувам, затварях голямата, лоша врата на човешките проблеми и битовизми, не чувах скандали и зло. Така се съхраних до днес. Господ ми даде този талант за щит и предпазване от всички и всичко. Потъвах в удивителния свят на красивото и необятното. Рисуването е терапия за душата, докосване до живите и истинските неща, които, както казва Малкия Принц в книгата на Екзюпери: „Истинските неща в този живот се виждат чрез сърцето и се усещат чрез душата“. Чрез рисуването забравяш за своите проблеми и заживяваш в друго измерение, заминаваш за далечна планета, откъсваш се от ежедневието и битовизмите. Успокояваш се и заминаваш на нова среща със себе си.
Майка ми, като видя, че само рисувам, ме записа на частни уроци, така му викахме тогава, частни курсове. То по онова време нищо нямаше частно. Така де, при Минча! Всички го знаеха! Имаше три деца и всеотдайно и трите драскаха. Ама хубаво, като него, че и учениците му гледаха и драскаха като него. Много го биваше за даскал!


В Пловдив посещавах различни курсове при много извесни за страната ни и времето си художници: Поповски, Минчо Панайотов – живопис и графика, Шекерджиев, А.Гребенарова – скулптура. Г-жа Гребенарова живееше горе в старинната част на Пловдив, в прекрасна старинна къща, с огромен озеленен в най пъстри цветя двор. Всичко беше ведро, усмихнато и прекрасно! При нея за първи път започнах да работя с глина. По онова време нямаше плей до или пластелин, мек като сегашния, почти нямаше нищо. Имаше ни само нас, жадни да научим нещо! В класовете на живописеца Минчо Панайотов рисувахме в тъмно, призрачно, задушно ателие, на пъпа на Пловдив, тъкмо зад гърба на тогавашното вече модерно кино „Христо Ботев“. Минчо беше взел на безценица дървени седалки, опушени и очукани от сядане в киното. Не знам дали някой си ги спомня, но това бяха седалки само от дърво, залепени едно до друго. Отпред слагахме на друг единичен стол кадастрона и папката. Учителят ни Минчо, със зачервени от студ ли, от друго ли, бузи, палеше една черна, много стара и ръждясала печка с чугунени тръби на дърва и въглища. Ние, всички деца, с зачервени бузи и грейнали лица, носехме от дворчето дървета за подпалка. А като се запалеше печката, всичко се опушваше като в лисича дупка. Но по прекрасно детсво никога не сме имали! Ние, вътре, рисувахме с часове. Никой нищо не го притесняваше, никой за нищо не се оплакваше! Всики имахме уважение към изкуството, и деца, и родители! Чудесно беше, имахме чувството, че сме в някоя черно-бяла приказка! Рисувахме и стържехме по грапавия кадастрон по 7,8 часа на ден. Така се казваше – да се обиграе окото и ръката. Татко ми викаше: „Ееей, вие там приличате все едно е Магнаурската школа, бе! Не се ли изморихте да се пулите в белия лист?“. Така си беше, рисувахме, ама много!


Много исках да ме приемат в училище, в което поне малко да се докосна до рисуването. Имах детски мечти, но вече навлязла в така наречените художнически среди, напълно си давах сметка как борбата да те приемат тогава в едно специално художествено училище, просто си беше научна фантастика за моето обикновено и скромно семейство. Майка ми не беше член на партията, а имах и вуйчо избягал в Австрия, инженер. Трето поколение ходещи и посещаващи Евангелска църква, никакви ятаци или поне препоръка от някой дядо партизанин. Но за капак беше и най голямото петно в нашата неподкована, политически наблюдавана от тогавашните власти фамилия. Това беше моят прадядо. Дядо Стив, както вкъщи го наричахме, си беше един нормален и прекрасен мой дядо. Дядото на мама, който 22 години пребивавал в Америката. Завърнал се след 22 години, да се ожени за баба ми Тонка. С прекрасен английски и много опит, идва в Пловдив за два месеца, да се ожени и веднага да замине. Жени се, да, но никога повече не заминава! Моля ви, не ме питайте защо! Мисля, че вече сте си отговорили на този въпрос! И така, аз си давах сметка вече поодраснала за тези неща, но вярата ми в Онзи, който е над цялата човешка история, който държи дишането на царете и велможите над всички времена. Знаех и се надявах само и единствено на него! Приеха ме пета резерва след приетите седмокласници, последна след чертата. На следващия ден, едно телефонно обаждане разочарова моя детски блян. Обаждаха се от училището. Казаха, че някои от децата дето са по напред, ако не заминат с родителите си за чужбина и да отпаднат, можело изобщо да не идвам да се записвам за училището, ами да си отивам, както си му е реда, в обикновена гимназия. Били много съжалявали, но никой нищо не можел да направи, ако някой случайно не се обади „отгоре“ и да ходатайства. Никой така и не разбра кой и от къде беше говорил за Мария, но на 15 септември, много далечната и мътна еди си коя година, лично директорът се обадил на майка ми и с треперещ глас заръчал: „Да идва, да идва това момиче Мария, до пет часа в училището, да го запише секретарката, че ушите ме болят“. Защо го боляха ушите, какво беше станало, децата ли бяха заминали нанякаде, така и никой не разбра?! Важното е, че в 12 клас се дипломирах с пълно отличие и единствено аз бях освободена от матурата по Литература!


През 2008 г. приравних дипломата си за висше образование в Ню Йорк. Сега преподавам в различни американски училища, но не всеки ден, защото искам да имам време за творбите, които рисувам по поръчка. Поръчват ми редовни колекционери и неправителствени организации. Имам и клиенти българи. Нашенците са добри купувачи, хареса ли им нещо, не жалят средства. Аз почти винаги им правя допълнителен подарък, малък прекрасен акварел.


Имам лиценз до 2023 г. за преподавател по Изобразително изкуство в щата Илинойс. Замествам мои колеги по училищата. Тепърва навлизам в тази сфера. Работя индивидуално на частни начала с деца от български, индийски и американски произход. Имам и изцяло българска група от дами, с които също рисуваме.


В момента преподавам в чудесното българско училище „Нов Живот“, с нашата дълбокоуважавана директорка Хриска Перфанова. Имам добри и честни колеги, достойни за уважение. Цари спокойна и уравновесена обстановка, много важен баланс за всички. Трудът е много и изключително важен за абсолютно всички под слънцето, разбира се! Но, когато говорим за изкуство, се изисква онова свише докосване по пръстчето! Нали помните онази картина на Леонардо Да Винчи, Създаването на Адам, т.е Човека?! По пръстчето, ето това е!

Някъде четох, че ние възрастните не бива да се вземаме много насериозно, защото ще се разболеем! Всеки голям, трябва да стане малък! Всеки възрастен, не бива да затрупва с камъни онази малка, цветна вратичка в сърцето си, която му напомня за детството!

Галерия снимки:

В-к „България“

Leave a Reply

Your email address will not be published.