Михаил Томов: „Да живеем не за себе си, а за брата си!“

          Дядо и внуци

Бюст-паметникът на Васил Левски

Михаил Томов (Милчо) – наследникът на Петър – Аладжата (сподвижникът на Васил Левски в Габровския революционен комитет), патриотът, който дарява бюст-паметник на Апостола на свободата – Васил Левски. Той сбъдва една дълго желана мечта на своите сънародници в Чикаго. 61-годишният българин е един от голямата фамилия строители от Ахелой. Той продължава косвено делото на своите деди, а именно да строи и изгражда с Божията благословия паметник, църква и домове, които да правят хората щастливи. В дома си в Ахелой съхранява свещеното Евангелие от 1835 г., популярно като „Евангелието на Левски“, над което са заклети всички революционни комитети, организирани от Апостола на свободата.

Пред дома в Ахелой, с част от семейството

– Здравей Милчо, разкажи ни повече за историята на твоя род.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                       –  Като млад, моя прапра дядо Петър е правил шарени гайтани, бил е много добър шивач. От там са започнали да му казват  Аладжата, което на турски означава шарено. Той е бил назначен лично от Васил Левски за касиер на Революционния комитет в Габрово. Турците разбират, че прапра дядо Петър е в комитета и го арестуват в конака в Габрово. Тогава му теглили само едно меше (бой) и му простили, защото познавал заптиетата от чаршията. Предупредили го, че ако продължава дейността, ще му отрежат главата. Но той остава верен на народните дела и Левски. Когато разбира, че ще го арестуват втори път, бяга в Чирпан и там продължава революционната дейност, като става касиер на местния комитет. Там се сгодява за прапра баба Яна. След потушаването на Априлското възстание, около петнайсет четници, от останалите живи, решават да бягат в Цариград (Истамбул). Това е било най-лесният начин да се скрият от преследване. Всички те били будни момчета занаятчии и след като пристигнали, веднага започнали работа в български дюкянчета. В този период, последния султан, преди Кемал Ататюрг, поискал от българските шивачи да направят нова униформа на гвардейците, които служат в Топкапъ (високата порта). Те я ушиват и султанът остава много доволен, за което ги възнаграждава богато. Така, щедро възнаградени, българите решават да купят земя и да си направят българско село. На трийсет километра, в посока България, харесали чифлик, който бил един от чифлиците на деведесетгодишната туркиня Тая. Тя живеела в Анкара и била една от жените на предните султани. Чифликът се намирал в околята на град Чаталджа. Българите отишли при валията на Чаталджа и поискали да го купят. Той ги попитал дали имат пари и те му показали златото от султата. Валията взел парите и уредил купуването на чифлика от туркинята Тая. И така те се заселват и правят ново село с къщи, като в старата българска архитектура, досущ като в Копривщица. Кръщават селото на туркинята, което и до днес носи името Тая Кадън. След това се ражда пра дядо Георги. След него се ражда дядо ми Тома, който ми е разказвал тази история. Селото се разраства и е било изцяло българско, имало е само 5-6 гръцки къщи.

Двора на патриархалната фамилия

До старата къща, построена от прапра дядо Петър, дядо Тома прави нова къща. Той е бил майстор-зидар. Къщите са в центъра на селото до църквата, която сега е джамия. Калдъръма на улицата, която минава покрай нашите къщи, и селската чешма, са правени също от дядо Тома. В последните години, с мълчаливото съгласието на турското правителство, българите били тормозени (бити, ограбвани и убивани) от башибозуци. Положението става непоносимо. За един ден, през 1913 г., екстрадират цялото село, като ги товарят на кораб, който акостира във Варна. Получила се нова заповед от българското правителство, да пратят бежанците в град Фере, Гърция. Моята леля Мария е родена 1914 г. във Фере. Имало е случаи, когато са нямали какво да ядат. Моят чичо Димитър е искал да яде, плачел, но тъй като нямали какво, баба Гарфаля (Карамфила) му правила каша от бяла пръст, за да го залъже. В тази ситуация той ревял и баба ревяла, че няма какво да му даде. Дядо Тома пак прави къща, като живеят там седем години до 1921 г., когато от Фере отново ги качват на кораб и ги карат в Бургас. От там ги установяват в Ямбол, в квартал „Каргона“. През 1926 г. държавата (чрез евреина Ариел Шарон ) ги оземлява в село Чимово, Поморийска община (сега град Ахелой), като дава на всяко семейство по една къща, един чифт волове, едно рало, волска кола и четиресет декара. Във времето, чрез облигации, те ги изплатили на държавата. Когато дядо Тома и останалите бежанци от Тая Кадън плащат последните вноски, държавата им издава натуралени актове. През всичкия този период, от изгонването от Турция, до установяването в Чимово, нашите българи (моите баба и дядо) са живяли в голяма бедност и нищета. Баба Гарфаля, която почина 1969 г, ми е разправяла един епизод от тяхното гладуване. Дядо Тома отишъл при сестра си – баба Мома, за да и поиска един хляб. Те изглежда са имали, защото тя му дала цял чувал жито. Дядо и баба тръгнали до съседното село Каблешково, където е имало мелница, за да смелят житото и виждат на селския път още два чувала с жито. Баба много се зарадвала и казала: „Въх, Томо, тъкмо няма какво да ядем“. Дядо толкова се ядосал, че за първи път в живота си щял да я набие. Той й рекъл: „Това са на някой човек гладен като нас, паднали от колата му. Той ще се върне да си ги вземе.“. И днес, като разказвам тази история на внуците, настръхвам. Тези гладни, отрудени бежанци са притежавали такава честност и морал, на които можем само да се възхищаваме.

Михаил Томов – Милчо

– Всички ли твои роднини от Тая Кадън са знаели турски език?                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                             – Не съм сигурен. Например, баба Карамфила, която е родена в Тая Кадън и напуска на 32 години, не знаеше нито една турска дума. А дядо Тома, който също е роден в Тая Кадън и е ходил да продава сено на файтонджиите в Цариград, знаеше около десетина турски думи, като мен сега в Америка (смее се). Само че аз знам три думи и останах с две, едната някъде по пътя я загубих (смее се от сърце).

– Ходил ли си в Тая Кадън?
– През 1979 г. ходих в Турция, в нашето село с един турчин, които знаеше български. Посетих старата къща на прапра дядо Петър и новата на дядо Тома. Чешмата, калдъръма, църквата, която сега е джамия, бяха там. Видях всичко едно към едно и съм го фотографирал. Когато показах снимките на моя чичо Тодор, той много се развълнува, защото е бил 15-годишен, когато са ги изгонили.

– Ти произхождаш от вярваща фамилия евангелисти. Как повярвахте?
– През 1937 г. моя дядо Тома, баба Гарфаля, чичо Димитър, чинка ми Неделя, леля Мария и баща ми Христо Томов, който е бил четвърто отделение, повярвали в Бога и станали евангелсти християни. Те са повярвали от брата на моята чинка – вуйчо Георги, който е от Банкя. А той повярвал от шура си Борис Грозданов, също от Банкя. Той, заедно с още шест души, е бил ръкоположен за презвитер от Заплишних и Иворонаев, които са руски емигранти, изпратени от Америка от християнско сдружение „Асъмблея на Бога“, като мисионери в Украйна. Но поради Октомврийската революция не им разрешават да влезнат в Украйна и за наше добро се установяват в Бургас. После преминават в Сливен, Ямбол, Стара Загора и София. Поради тази причина, на нас все още ни казват Борисовци. Така, баща ми и чичо ми заживяват според евангелската истина – да живеят братски, което означава, че всички материални блага, радости и скърби са общи. С техните дела и личен пример ни възпитаха в същия дух. И до днес ние, нашите деца и внуци, живеем по този начин. В къщи сме около трийсет човека и всички сме строители. Всичко това е резултат на вярата в Бога, за което сме благодарни на нашите прародители, които ни научиха да живеем не за себе си, а за брата си.

Милчо Томов подарява Библия на отец Валентин Ноцков

– Спомена, че през 1979 г. си посетил Турция. Как успя да го направиш, през комунизма е било почти невъзможно?                                                                                                                                                                                                                         – Не само в Турция съм ходил преди промените, обиколил съм Европа. Както споменах, нашата фамилия сме строители и работехме много качествено и бързо, за което бяхме ценени от управляващите. Работили сме в „Балкантурист“ Слънчев Бряг, СМК „Бургас“, НИПК „София“, СУКМО „София, „БОДК“ към Външно министерство. Взимали сме участие в много национални обекти и др. Навсякъде, където сме работили, сме го правили, както пише в Евангелието: „И всеки да работи, както пред Бога“.

– Опитвали ли са се тайните служби да те вербуват?                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                             –  Да, имаше един случай. Когато бях войник „ВКР-тата“ се опитаха да ме вербуват, но аз им казах: „Нито дядовците ми, нито баща ми са били предатели, и аз няма да стана“. За това ми изказване си навляках омразата им и няколко години имах проблеми с определени хора. Но дойде време, когато те опряха до мен за услуга и така нещата се промениха.

– Обвързан ли си с някоя политическа партия?                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                               –  Не, никога не съм бил дори и комсомолец!

Митрополит Александър разреши поставянето на паметника в двора на църквата

– По каква работа си тук в Чикаго?                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                         – В Амрика идвам вече няколко пъти на гости при мои приятели и роднини, всички те са вярващи хора като нас. Посещавам много български и американски църкви, но най-вече Българска евангелска църква „Нов живот“, с пастор Владимир Георгиев, и ти препоръчвам да я посетиш. Последните ми три идвания са във връзка с организацията за поставяне на паметника на Васил Левски. Също и с възможността за реализиране на идеята на български мемориален комплекс. Бил съм още в Хюстън, Далас, Лас Вегас, Индианаполис, но най-вече в Чикаго. Запознанствата ми се увеличиха.

– Кога и как ти хрумна идеята за направата на паметник на Апостола?
– В края на 2012 година, при едно от посещенията си в Чикаго, се замислих, колко много българи има тук, a няма паметник на Левски. Може би, защото моят прапра дядо Петър Аладжата е бил негов сподвижник, но най-вече защото съм българин. Така споделих тази идея с мои приятели и роднини, те се зарадваха и ме подкрепиха. След като се прибрах в България, поръчах на двама млади склуптори – Христо Георгиев от Поморие и Милен Каменов от Враца, направата на бюст-паметник от бронз. Те приеха и ми изработиха проект. Разбрахме се да го направят за сумата от двайсет хиляди лева. Дадох им капаро и след два месеца паметникът беше готов. Първо му направиха калъпа във Враца, после го изляха в леярна „София“ и го транспортираха в Поморие. Докато вървеше работата по направата на бюста, регистрирах фондация „Ние българите по света“.

Боянка Иванова взима дейно участие в организацията

– Защо реши да направиш фондация, в България тази дума не е толкова добре приета?
– Наложи се да направя фондация, за да изпратя паметника по-лесно в Чикаго. Изискват се много документи, в това число и паспорт издаден от Националния институт паметници на културата. С всички параметри на бюст-паметник, материал, тегло и кои са склупторите. Така пристигането на паметника в САЩ от името на фондацията, спести много такси и мито.

– Как транспортира паметника до Чикаго?
– Първо, в Поморие го опаковахме с изолация, превързахме го с колани към палет. Преди това, обаче, поръчах и ми изработиха от гранит плочите за постамента, високи 1,70 на 60 и надпис, според проекта за сумата от 1200 лева. Общо, височината на паметника е три метра. Имам допълнителни разходи, като регистрация на фондацията, банковите сметки, транспорт до Пловдив и моето идване тук, за да получа пратката. Всичко съм правил с пълното съзнане, че правя нещо добро за българската общност в Чикаго и за България. Паметника го пратихме чрез пловдивска транспортна фирма, със собственик Велин Дюкенджиев, който го транспортира напълно безплатно до Чикаго.

– От колко време паметникът е тук в Чикаго?
– На 15-ти януари 2014 г. паметникът пристигна в Чикаго, и до днес се съхранява на сигурно място.

– Защо до сега не е обявено пристигането му и евентуалното негово поставяне?
– Преди да пристигне паметникът, имах среща с генералния консул на Р. България в Чикаго – г-н Симеон Стоилов. В разговора, той предложи идеята за изграждането на български мемориален комплекс в един от парковете до даунтаун, с цел поставяне на паметници на Васил Левски, Алеко Костантинов и Макгахан, с построяване на детска площадка и посяването на български рози. Целта на комплекса е да се събира българската общност. Тази идея ми се видя много добра и остана той да съдейства за мястото пред кмета на Чикаго и омбудсмана на Илинойс. Поради тази причина стана забавянето на поставянето на бюст-паметника.

Работен момент с митрополит Александър, Боянка Иванова и Ангел Георгиев

– Решено е ли е вече кога и къде ще бъде поставен бюстът на Апостола?
– По една или друга причина, след като мои приятели и много българи разбраха, че паметникът на Левски е в Чикаго, решихме ние да намерим място за поставяне. Спряхме се на първата идея на инициативния комитет, да бъде поставен пред българска православна църква „Свети Иван Рилски Чудотворец“ в Алея на славата. Точното място е на северозападния корнер на улиците W Cullom Ave. и N Mason Ave. Но идеята на генералния консул – г-н Симеон Стоилов, си остава, и в най-скоро време ще чуете за реализацията на български мемориален комплекс с паметници на Алеко Константинов и Джанюариъс Макгахан . Откриването на бюст-паметника на Васил Левски ще стане в навечерието на 3-ти март, тоест на 1-ви март в неделя, тази година. За откриването сме отправили официална покана към вицепрезидента на Р. България – г-жа Маргарита Попова и посланника на Българското посолство във Вашингтон – г-жа Елена Поптодорова.

Мястото, където ще бъде поставен паметникът

– Кой ще бъде вписан като дарител на паметника?                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                       – Освен името на Васил Левски, рождентата дата и датата на обесването (18.07.1837 – 18.02.1873), в подножието на бюст-паметника ще бъде изписано на специална плоча: „От признателния български народ“.

– Добре, от всичко казано до тук разбрах, че сам си платил за изработката, а като дарител пишеш българския народ. Ако, да речем, други българи искат да се включат също като дарители, може ли това да стане и по какъв начин?                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                              – – Да, фондацията има банкова сметка към СИБАНК ЕАД, с IBAN:BG86BUIB98881037743700. Всеки, който дари средства за паметника, ще получи благодарствен сертификат от фондацията, който ще му остане за поколенията, защото ние ще си отидем, но паметниците ще си останат. Който се интересува, нека да се свърже с Николай Василев на телефонен номер: 773-640-3882.

– Какво ще се случи с евентуалните финансови постъпления към фондацията?                                                                                                                                                                                                                                                                                                       –  Ще продължим да работим по народното дело и да изграждаме български мемориалния комплекс и нови паметници.

Михаил Томов с отбора на „Левски“ Чикаго 2014

– Как те кара да се чувстваш реализирането на тази идея за изграждане на паметник на „Васил Левски“?
– Във всички нас, които взимаме участие в осъществяването на тази идея, остава чуството на радост.

– Да речем, че примерно след 100 години, по някаква причина, се наложи паметникът да бъде преместен. Кой ще бъде оторизиран да го стори и кой ще го поддържа?
– Тази евентуална ситуация е описана в договора за дарение. При случай на пренасяне, дарителят си запазва правото, заедно с консулството и българската общественост в Чикаго, да решат къде да бъде поставен и заедно да го преместят.

– В дни на преклонение пред Апостола, само свещеникът на църквата „Свети Иван Рилски“ ли ще може да отслужва молебен?
– Всеки свещеник, който е ръкоположен, има право и може да извършва молебен.

– В момента с какво се занимваш?
– Последното ми посвещение. на мен и на цялата фамилия Томови. е построяването на нова църква в град Поморие. В момента сме изградили кота +-00 и продължаваме доизграждането й.

Кота „нула“ вече е налята (Милчо е първия от ляво на дясно)

– Коя е твоята любима евангелска песен?                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                           – Всички са ми любими. Веднага се сещам за един куплет, който ми даваше сили, докато работех по утвърждаването идеята за изграждането на паметника на Васил Левски – „Всеки век мъже е имал: смели, храбри и добри. Нек оставим подир себе, дири благородни нии.“

 – Отправи твоето послание към читателите на сайта и вестник „България“?                                                                                                                                                                                                                                                                                                      – Скоро време гледах в социалната мрежа рождествен концерт „Светлина“ на Българска евангелска църква в град Поморие, в която последната песен гласеше: „Бог да пази България, хора, вдигнете ръце. Бог да пази България, хора, молете се!“.

По тази начин ще изглежда църквата в Поморие

Сертификат за благодарност към дарителите

Николай Василев, кореспондент на вестник „България“