Роза Максимова: „Журналистиката ми дава хляба, а поезията храни душата ми“

Журналист, писател, преводач, учител, но най-вече вдъхновител – за смисъла, за живота, за трудностите, за уроците… Всичко това е тя – Роза Максимова.

Родена е в гр. Варна през 1961 г. Вдовица, с две деца. Завършила е руска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работила е като учител по руски език, коректор, преводач, журналист. Има издадени 4 стихосбирки – „В средата на мига“, 2000 г., изд. „Калоянов“, „Дъждовна жена“, 2004, изд. „Калоянов“, „Асиметрии“ и „От двете страни на времето“ – 2015, изд. „Знаци“. Има публикувани стихове във вестници, списания, алманаси, литературни сайтове – „Ирин-Пирин“, „Антимовски хан“, „Море“, Палитра“, „Глоси“, „Кръстопът“, “BulgariЯ“ и др. Някои от стиховете й са преведени на френски, английски, руски. В момента подготвя книга с интервюта, които е правила като журналист.
Тя казва, че няма определено хоби, но много харесва, обожава котки, шалове и зимното море.

– Г-жо Максимова, обикновено колко време ви отнема да напишете и издадете книга?
– Стихове се пишат бързо – те идват по всяко време, могат да ме събудят. Някои ги нося много дълго време, но в един момент те просто нахлуват. За мен не важи принципът „Нито ден без ред“. Стиховете ми са много лични, истински, откровени. Трудно ги споделям. Обикновено са написани по някой повод, който много силно ме е разтърсил. Когато този момент е отшумял, преболял, тогава се превръща в стих. Стиховете ми са като ехо от силно болезнен момент.
А книги издавам рядко. Например след втората ми книга минаха десет години. Третата книга „Асиметрии“ беше готова, редактирана още през 2010 година, но по няколко причини не я издадох. До 2014 се натрупаха стихове за четвърта. Тогава реших да издам двете книги в едно книжно тяло. Темите са почти същите /от себе си не можеш да избягаш/, но стилистиката е различна. И така, след 11-годишно мълчание се появи последната, двойна стихосбирка.
– Бихте ли изброили всички заглавия на книгите си?
– Издала съм четири книги – „В средата на мига“, „Дъждовна жена“, „Асиметрии“, „От двете страни на времето“. Подготвям книга с интервюта.
– Къде се чувствате в свои води в художествената литература?
– Разбира се, в поезията. В нея няма измислица, няма фалш. Има само честност. До болка. Но много ми допада и хайку – японски стил в поезията. Там наистина се чувствам в свои води. В 17 срички да кажеш всичко – това е майсторство. Няма нужда от много думи. Има творби, които като започнеш да ги четеш, до края забравяш за какво именно иде реч.
Обичам да чета и проза, разбира се. И естествено, предпочитам късия разказ.

Роза с любимата си писателка Керана Ангелова

– С журналистика или поезия предпочитате повече да се занимавате?
– И двете неща са ми любими. Журналистиката ми дава хляба, а поезията храни душата ми.
В България много малко хора живеят от писателски труд, затова писането е по-скоро хоби.
– Бихте ли споделили някой свой любим стих с нас?
– Имам няколко любими, но едно стана като моя визитна картичка.
ЦИГАНСКО ЛЯТО
…на всяка младост краят е нелеп,
а след това кахърите са бели…
Валери Станков

Октомври щедро ръси злато
по дърветата.
Красиво е
и някак много тъжно.
Усмихвам се,
а зад решетката на бръчките
прокрадват се един след друг кахърите –
онези – белите.
И уж не мисля за това, а ме е яд,
че толкова неща не свърших,
други разпилях.
Уж бях разумна
(колко съм се лъгала).
Бяла пепел поръсва душата ми.
Тръгвам си.
Моето циганско лято
ме чака зад ъгъла.

Ще си позволя да ви предложа още две:

***
Дълбока, гъста нощ –
като катран.
И в него – като капка мед –
луната.
Студена и безстрастна съдница
на съвестта ми.
И тази нощ не спя.
Пресявам греховете си.
Не се щадя,
до кокал режа.
Във грешките намирам
смисъла
да продължа нататък.
***
Животът ми след мен се влачи
като уморена проститутка
на разсъмване.
Разкъсаните дрехи
чертаят
тъничка следа по пътя.
Пясъкът от стъпканите кули
се разпилява напосоки
и вятърът засипва дирите.
От утре нищо няма да е същото.
А днес –
е време за разплащане.

– Кажете ни къде читателите могат да си закупят вашите произведения?
– Никъде. Продавала съм книги на премиерите. По книжарници не съм давала книги за продажба. Много автори си продават книгите лично, чрез социалните мрежи. Може би и аз бих ги продавала по този начин, но досега не съм го правила. Подарявам. /Не умея да печеля пари J/.
В България поезия не се купува особено, затова и книжарниците почти не приемат стихосбирки. Връзката между автор и читател се губи, авторът сам трябва да си продава книгите, а това не е присъщо на всеки пишещ. Поетът не е търговец, а и не би трябвало.
– Кога най-често се вдъхновявате да творите?
– Моята муза обикновено ме навестява нощем, понякога ме събужда. Ако не стана да запиша стиха веднага, а оставя за сутринта, мислейки че ще го запомня – той си е отишъл безвъзвратно.
Имам едно много любимо краткостишие, което дойде внезапно – всеки ден години наред минавах по един и същ път до работа, но не бях забелязала едно смокиново дърво до тротоара. Един ноемврийски ден минавайки отново, видях, че листата на тази смокиня са опадали на земята. Веднага си помислих:

Опадали смокинови листа –
разхвърляният гардероб на Ева
преди срещата с Адам.

Любимите хора на Роза – синът й Радослав и внучката й Габриела

– Повече труд или повече талант се изисква в литературата?
– Както във всяко изкуство – талантът без труд е безплоден. За написването на един роман е нужен много труд, разбира се, много повече, отколкото за едно стихотворение. Но пък в поезията е нужна повече смелост, може би, защото в един стих разголваш душата си, споделяш най-съкровените си чувства. Там режеш до кокал.
– Какво винаги ви липсва?
– В различни периоди на живота ми липсват различни неща. Напоследък ми липсва свободно време лично за мен. Липсва ми съпругът ми, който беше и най-добрият ми приятел. Винаги ми е липсвал по-голям брат – никога не съм имала, но винаги съм си мислела, че бих искала да имам брат…
– Известно е, че хората на изкуството са емоционални натури. Как се вдигате след трудни етапи в живота си?
– Като всеки човек, и аз съм имала доста трудни моменти, но два от тях са обръщали живота ми на 180 градуса. Трябваше да започвам всичко отначало. Много време ми отне това. И усилия… Стоях на ръба на себе си и посрещах челните удари на живота, които разсичат времето на „преди“ и „след“. Мислех, че няма да издържа, но успях да се изправя и да продължа. В такива моменти, тоест след това, отивам на брега на морето. Обичам да съм сама с морето – то е моят храм, там събирам себе си, душата си, парчетата живот. Слепвам ги и… продължавам. Тогава пиша стихове. Чета стихове. Последната ми книга беше моето изправяне.
– За какво мечтаете?
– За известно време бях спряла да мечтая. Искам децата ми да са здрави и силни, за да се справят с живота си. Искам да попътувам. Напоследък мечтая да живея на място, където няма зима /тогава ще ми липсва само зимното море, но ще го преживея J/. Както вече споменах, подготвям книга с интервютата, които съм правила като журналист. В тази връзка си мечтая да намеря спонсор, който да ми помогне за издаването на тази книга.
– На кого искате да благодарите?
– Всеки ден благодаря на моя бог, благодаря и на децата си, които макар и далече, са винаги с мен. Благодаря и на двама-трима човека, които в различни периоди от време са ме наранили, но по този начин са ми показали, че има и друга страна на живота – е, научих урока си.

Калиакра – най-величественото място

В-к „България“